Каньонът на скалните църкви или на разходка по поречието на река Русенски Лом

Началото на лятото е. Температурите са високи, небето е безоблачно и слънцето силно напича. Пролетната свежест, която се усещаше във въздуха само допреди няколко дни, вече я няма. Искахме да посетим Русе и региона по-рано през годината, но карантината, наложена в края на зимата и началото на пролетта, отложи плановете ни. И така в края на юни пътуваме към Русе в търсене на скалните християнски храмове в района.

Когато преди време посетихме скалните църкви около село Карлуково, останахме силно впечатлени и заинтригувани от течението и този период в развитието на християнската религия, когато монаси-исихасти се изолират в скални ниши за да живеят в усамотение и съзерцание на природата. И този ни интерес е причината на няколко километра преди Русе да отбием от главния път. В периода на Втората българска държава по поречието на река Русенски Лом е съществувал голям исихастки комплекс. Първата ни спирка е Бесарбовския скален манастир – единственият действащ скален манастир на територията на страната ни.

Исихазмът е течение в християнството, което се разпространява на Балканския полуостров през XIII и XIV век. Понятието произлиза от гръцката дума „исихия“ – „спокойствие/ безмълвие“. Исихастите били монаси, които живеели в уединение, съзерцание и молитви. Чрез специална исихастка практика, която включвала поставянето на тялото в специално положение, задържане на дишането и непрекъснато повтаряне на Иисусовата молитва, монасите-исихасти достигали до Бога.
Първите учители на българския исихазъм са св. Теодосий Търновски (около 1300 – 1363), св. Ромил Видински, патриарх Евтимий и митрополит Киприан Киевски.

Още с отварянето на вратата на автомобила разбираме защо всички приятели, с които споделихме, че ще пътуваме за няколко дни до Русе в началото на лятото, бяха адски изумени. Въздухът около нас трепти в мараня, тежък и горещ. Очите се присвиват срещу силното слънце, а кожата почти моментално става влажна и лепкава. След половин час изложен на високите температури и мозъкът се превръща в пихтиесто вещество, което отказва да служи по предназначение. Но ние имаме план и стриктно си го следваме.

Скален манастир „Св. Димитър Бесарбовски“

Манастирът носи името Димитър Бесарбовски – духовник живял през XVII век в манастира. Канонизиран за светец след смъртта му, заради праведния и скромен живот, който водел. Предания разказват, че мощите му са донесли много изцеления и чудеса. След смъртта на светеца същите са съхранявани в обителта до Руско-турската освободителна война, когато е взето решение те да бъдат преместени от силно засегнатото от военните действия село Бесарбово в Букурещ. Там те могат да се видят и днес в църквата „Св. Св. Константин и Елена“. Пренасянето на мощите в столицата на северната ни съседка е съпроводено с края на чумната епидемия върлуваща из нея, поради което Св. Димитър Бесарбовски се смята за закрилник на румънската столица Букурещ. Това е и причината манастирът да се радва на интерес от страна на много румънски туристи.

Следваща спирка – Ивановски скални църкви

След манастира решаваме, че има още време до вечеря и може да посетим и Ивановските скални църкви същия ден. Връщаме назад и следвайки указателните табели. Скоро паркираме в подножието на църквата „Св. Богородица“. Уникалността на стенописите става причината мястото да бъде поставено в списъка на ЮНЕСКО като част от световното културно наследство.

Прозорците и дървената тераса на храма се виждат от паркинга. Стълба в скалата води нагоре, но поставени стрелки показват, че стълбите са по-скоро за слизане, а не за изкачване. Стрелките са върху ламинирани листове А4, което води на мисълта, че организацията на движението може би има нещо общо с епидемичната обстановка в страната. Тръгваме наляво проследявайки посоката указана от стрелките, които ни отвежда далеч от стълбите и точно когато започваме да се питаме дали няма някаква грешка, посоката се сменя и завиваме наляво. Пътеката започва да се катери и скоро ни извежда на скала с красива панорама към местността. Продължаваме по пътеката и минаваме покрай широка пещера, която е имала някакво предназначение в бита на монасите през Средновековието. Продължаваме напред и скоро се изправяме пред скалния вход на храмът „Св. Богородица“.

Църквата „Света Богородица“ е може би най-запазената част от целия манастирски комплекс „Св. Архангел Михаил“, който в миналото се е състоял от множество малки и около 20 по-големи скални ниши със съществено предназначение – сред тях параклиси, църкви, монашески килии, стопански части. Център на исихазма по времето на второто Българско царство комплексът се е радвал на благоразположението на българските царе – Иван Асен и Иван Александър, които го развиват.

Стенописите на храма, макар и повредени във времето са добре запазени и ясно видими, представляват библейски сцени. В малкия параклис, долепен до двете основни помещения на църквата, са изографисани сцени от живота на раннохристиянски сирийски отчелници. Силен земен трус е откъснал голям каменен блок, който заема голяма част от пода му.