Истории от мината

Подземен минен музей – Перник

Когато имаш малко дете вкъщи денят ти обикновено завършва с история – прочетена, разказана, истинска или измислена, важното е да увлича и да отвежда на друго интересно, понякога и малко страшно, но винаги вълшебно място. Последно време нашата приказка за лека нощ проследява стъпките на дървеното човече Пинокио в един свят, където най-страшната „дума“ е „близките солни мини“. И тази „дума“ е толкова страшна, колкото и вълшебна и обсебваща. Водени от желанието да открием какво представляват мините и защо са били необходими на Коларя магарета за да работят в тях се отправихме към Перник и Подземния минен музей.

Въоръжени с билети и много ентусиазъм едва дочакваме желязната решетъчна врата да се отвори пред нас. „Старитѣ рудници 1891“ гласи надписът на тунела, в който навлизаме. Датата се смята за начална за въгледобива в Перник – това е датата, в която започва експлоатацията на първата мина в града в новата ни история. (Има сведения, че в местността въглища се добиват много по-отдавна – от повече от две хиляди години.) Изчерпването на въглищата през осемдесетте години на миналия век, предвещава затваряне, забрава и разруха за тези знакови за града, историята и хората му тунели, но точно тогава се ражда идеята за превръщането на вече недействаща мина в музей. Две от трите успоредни галерии посрещат посетители днес, а 30-те експозиционни камери разказват историята на рудодобива от ръчния труд, примитивните оръдия на труда и извозването с коне до съвременните машини, използвани днес не само в добивната промишленост, но и при дълбаенето на тунели в сухопътното строителство.

Всяка стъпка навътре в мината разкрива частица от света на миньора – изпълнен с тъмнина, дебнещи опасности и тежък труд.

*Св. Иван Рилски – покровител на миньорите*

Животните в мината

В една от експозиционните камери съглеждаме клетка с канарчета – на пръв поглед нетипична гледка за вътрешността на мина. И тогава разбираме, че има напълно логично обяснение за присъствието на малката птичка в света на миньора. В галериите под земята се събира голямо количество метан – газ, който не може да бъде регистриран от човек поради липсата на цвят и характерен мирис, но който може да се превърне в смъртоносен за него с изключителната си запалимост и наличието на открития огън във фенерите ползвани в миналото от миньорите. И така да се върнем на пойната птичка – това малко същество реагирало на наличието и концентрацията на метан в помещенията (като силнонаситената с метан среда дори можела да коства живота на канарчето) давайки сигнал на миньорите за наличието на опасното химично съединение във въздуха около тях.

Друго животно част от миньорския живот в миналото бил конят. Използвани за извозване на изкопаните въглища, силните животни прекарвали под земята не само трудовия ден, но дори и нощите си – в специално създадени за целта подземни конюшни. От този живот в мрак животните бързо отслабвали, ослепявали, разболявали се, умирали. Имало и такива, които издържали, но ставали немощни за тежкия труд, това довеждало до „пенсионирането“ им. И казвайки „пенсиониране“ не разбирайте, че са отвеждани в близката кланица, не – те били отвеждани в конна база, където за тях се полагали грижи до самия им край.

Работно време на музея:

От понеделник до неделя: 09:00 – 16:00 ч.
Като влизането в рудника се извършва на всеки кръгъл час: 09:00, 10:00, 11:00, 12:00, 13:00, 14:00, 15:00 и 16:00 ч.
Музеят се посещава от групи не по-малко от 5 и не повече от 20 души.